Millennium Club Scholarship Fundraising Event
15 ноември 2018 г.
0

Седмична трибуна Милениум 15.11.18


Източник: historyplace.com 

Отговорността на агресорите – какво научихме след Първата световна война? 

Лиана Минкова, секретар на УС на Милениум Клуб България

 

На 11-ти ноември отбелязахме навършването на един век от края на Първата световна война. Война, която шокира света с колосалния брой загинали войници и цивилни, унищожаването на църкви, библиотеки и средища на изкуството. Но и война, която след две десетилетия бива последвана от нова. Затова е важно да си зададем въпросите: какво точно се случва след края на войната, какво бива повторено през Втората световна война и дали можем да открием същите тенденции в съвремието ни?

Скалата на социална и материална разруха след Първата световна война подтиква нещо невиждано дотогава – първия опит държавен глава да бъде съден за подклаждането на война. Обвинението е повдигнато срещу немския кайзер Вилхелм II, съгласно Версайския мирен договор от 1919г. Опитът е неуспешен – кайзерът абдикира и заминава за Холандия, която отказва да го предаде на Антантата. 

Каузата агресорите да бъдат държани под наказателна отговорност бива подновена с нови сили след Втората световна война. Трибуналите в Нюрнберг (Германия) и Токио обявяват нарушаването на мира, т. нар. акт на агресия, за международно престъпление. Въпреки това процесите и в двата трибунала бързо привличат критика. Техен обект са единствено представители на победените режими, но не и на Съюзниците, които също са извършили престъпления в хода на войната. Нещо повече – политическите интереси на международната сцена възпрепятстват дори и раздаването на справедливост сред победените. Така например САЩ дава инструкции японският император да не бъде съден, с надеждата той да играе централна роля в следвоенното развитие на страната.

По време на студената война опитите престъплението срещу мира да бъде ясно дефинирано от ООН не довеждат до осезаеми резултати. Създаването на Международния наказателен съд през 1998г. носи нова вълна на надежда. Преговорите относно включването на актове на агресия в статута на съда са трудни и продължителни. Окончателното решение на държавите членки е дефиницията да се приеме през 2010г. Към момента, въпреки че актовете на агресия са вече подсъдими, подобни обвинения не са повдигнати срещи никого в Международния наказателен съд. 

Опитът държавните лидери да бъдат подсъдими за инициирането на война е само един пример за проблем, който не е намерил успешно решение нито след Първата, нито след Втората световна война. Проблем, който не е намерил окончателно решение и до днес. И макар често да повтаряме, че живеем в демократичен свят, в който политическите лидери поне на теория отговарят пред населението и не биха започнали война по свое усмотрение, в светлината на надигащата се вълна от популизъм и публична реч изпълнена с омраза, е важно да не забравяме уроците на историята. Както и колко скоро тази история е била настояще. 

 

 


Източник: EU observer

Новият мониторингов доклад на Европейската комисия

Никола Апостолов, член на УС на Милениум Клуб България и на кампанията „Краят на прехода“

 

На 13 ноември Европейската комисия представи поредния си мониторингов доклад за напредъка на реформите в областта на съдебната система, корупцията и организираната престъпност в България и Румъния.

От създаването на този механизъм докладите систематично констатират, че България не успява да направи сериозни стъпки за постигане на необходимите реформи. Последните години дори се заговори за възможно отделяне на Румъния от България в рамките на доклада, с оглед на напредъка, който северната ни съседка бележеше в борбата с корупцията по високите етажи. 

В този смисъл заключенията на последния доклад са по-скоро неочаквани. Докато Румъния търпи унищожителни критики, работата на българските власти е оценена положително и страната дори получава индикации, че механизмът за проверка може да бъде вдигнат до края на мандата на Комисията следващата година. Три от шестте показателя, по които България се оценява, се считат за временно затворени: Независимост на съдебната власт, Нормативна уредба и Организирана престъпност. 

Как можем да си обясним тези куриозни заключения на Комисията? 

Първо, вглеждайки се в 13-те страници на доклада, веднага можем да видим, че 3-те гореспоменати показателя могат действително да се окажат само „временно затворени‘‘, тъй като Комисията отчита, че въпреки наличието на предприети мерки, все още липсват конкретни резултати.  Това едва ли е изненада за по-добре запознатите с ефективността на борбата на българските власти с корупцията по високите етажи, както и с организираната престъпност, където напразно се очакват такива резултати вече десетилетия. В страната все още няма нито един високопоставен политик с ефективна присъда, докато в съседна Румъния бяха осъдени редица министри и от управляващи, и от опозиция. Отчетеният напредък в борбата с организираната престъпност засега също е само на хартия, а предложените мерки на ЕК, дори и изпълнени на 100%, едва ли ще гарантират изкореняването на този проблем в България.

Докладът показва, че за съжаление този механизъм е по-скоро про-форма, отколкото реален лост за прокарване на ефективни реформи.

Нека припомним, че механизмът бе наложен като безпрецедентна, но временна мярка, целяща България и Румъния да преодолеят изоставането и извършат реформите, за да отговорят на критериите за членство в ЕС – върховенство на закона и правов ред.  

Мярката вече е дълбоко нежелана от Европейската комисия поради две основни причини:

Първо, тя показва, че в ЕС са приети държави, които не са готови да отговорят на критериите за демокрация. Хърватия, която беше приета след България и Румъния, не беше подложена на подобен механизъм. 

Второ, вече почти 11 години, докладите към България показват едни и същи недостатъци, без реален напредък от българска страна, а това ясно демонстрира безсилието или нежеланието на ЕК да окаже реален натиск върху българските управляващи. 

Така този доклад затвърждава впечатлението, че в този си състав Европейската комисия не е заинтересована от реални демократични процеси в България, а по-скоро предпочита да не клати „стабилността‘‘. И без това си има много други проблеми.  

 

 


Източник: bnr.bg

Материалната основа на народното недоволство

Екипът на кампания „Краят на прехода“

 

Протестиращи блокираха повече от половин дузина български градове миналата неделя, 11 ноември 2018. Добре организираните и гласовити протестъри бяха на точното време и място, за да създадат максимален ефект и да привлекат вниманието; още не е известно (дали и) кой стои зад лидерите на протестите и с каква стратегическа цел се водят тези мероприятия. Видя се обаче, че издигнатите лозунги могат да привлекат към протестни действия и неполитизираните, обикновени граждани от големите градове. 

Докоснат ли е някакъв „оголен нерв“? Как и защо се случва това?

Да видим какви причини/ искания споделят протестиращите – тук и тук - пред Българската национална телевизия освен (очакваните от всеки протест) краткосрочни политически искания като незабавна оставка на правителството.

  • В София: протестът е „провокиран от цените на горивата“;
  • Пловдив: „хората изразиха своето недоволство срещу масовото вдигане на цените“;
  • Във Варна са „против високите цени на горивата; ... настояват и за по-добър стандарт на живот“;
  • Добрич: „днес добруджанци вече искат по-добро качество на живот“;
  • В Стара Загора: „протестираха и тази вечер срещу високите цени на горивата и ниския стандарт на държавата“;
  • Разлог: „срещу предстоящето повишение на цената на водата“;
  • В Силистра: „срещу високите цени на … застраховките и „гражданска отговорност“;
  • протести имаше и в Ловеч, Монтана, на Кулата...

Едно нещо обединява всички тези искания за промяна: материалните нужди са основа на народното недоволство. За пореден път голяма част от българите ясно дефинират „нормален живот“/„край на прехода“ като материално задоволяване; и това е нормално. Ненормалното е, че за пореден път не се води дискусия как да се отговори на тези очаквания.

Само ускорения, постоянен икономически растеж може да осигури трайното вдигане на доходите, което ще позволи да се задоволят исканията по-горе. Материалното развитие може и да: намали емиграционната вълна и демографския колапс; да засили българската демокрация и върховенство на правото; върне вярата в институциите.

Стремейки се да отговори на видимите материални нужди на обществото, Милениум Клуб България предложи за нов български национален идеал да се приеме достигането на средният брутен вътрешен продукт на ЕС-28 до 2040г. За реализирането на този надпартиен идеал, на „кръгла маса“ на 10 ноември 2018 Милениум и 12 други български младежки организации търсиха консенсусни приоритети и конкретни мерки.