Братската 'заедничка' култура

      Българската и Македонската култури са толкова свързани от векове, колкото са свързани две деца от една майка. Фактът, че България беше поканена да чества Националния (заеднички) празник на Македония с военни почести, е една подадена братска ръка за ново начало в отношенията. А отношението означава обмяна на ценности и култура.

      Македонският въпрос предизвиква много емоции у българина за една несбъдната мечта от Освобождението на България до ден днешен. В същото време нерешаването му дълги години е водело до скомфузни ситуации при разговор между македонци и българи заради спорове. Този процес на спорове е бил изкуствено предизвикан от съперниците на България в региона чрез внедряването на т.н. македонизъм, изграден върху антибългарски ценности и омраза. Това започва от Първата световна война след Българската национална катастрофа и се задълбочава след края на Втората световна война. Тоест, за да се постигне подмяна на ценности, съзнание и убеждения на един народ, се започва с дългогодишна насилствена пропаганда и подмяна на истинските език, култура и история.

      Много биха си задали въпроса как това би било възможно? Нужни са няколко поколения, но до каква степен това може да се случи, зависи само от самосъзнанието на народа и почитта към родовата си принадлежност. Какво означава фактът, че на премиерите на двете страни не им трябваше преводач по време на подписването на добросъседския договор и честванията?

      Неслучайно македонската област е част от богатството на Българската народна музика. А нашенската народна музика е била част от създаването и на Българската класическа школа след Освобождението. Факт е, че Панчо Владигеров постига апогей в това отношение с произведението си Българска рапсодия “Вардар” през 1923г., която посвещава на “борещата се българска младеж в Македония”. Песента използвана за рапсодията е “Едничък чуй се вик” от сборника на композитора Добри Христов от 1912 г. Тази народна песен, известна още като “Ний българи сме”, е била представена на Панчо в Берлин от художника Константин Щъркелов, който я е чул в Скопие. В последстие това произведение се превръща в най-известната българска класическа творба и до днес, става обединител на Балканските народи с възторжената приемственост след нейни изпълнения в Румъния, Хърватия и др. Българският национален стремеж за Обединение се случва през 1941 г. (за 3 години), когато Царските войски на България влизат в Македония с почести заедно с Царският симфоничен оркестър. По разкази на писателя Михаил Огнянов, на площада в Охрид прозвучава Българска рапсодия "Вардар" под палката на почитания български диригент Саша Попов, като по-възрастното поколение от насъбралите се си препявали песента "Ний българи сме". Това е единственото сведение за изпълнението на творбата в Македония.

      Още един интересен факт. През 1933 г. английският автор Бернард Нюман описва посещението си в едно селце до Скопие. Там той взима интервю от децата на един от двама братя - едното определящо се като сърбин, а другото - българче. Той пита първо детето, определящо се за сърбин :
-Ти, дете, българин ли си или сърбин?
-Нито едно от двете, аз съм Югославянин.
Тогава попитал другото:
-А ти дете, българка или сръбкиня си?
-И аз съм Югославянка, ако
броите в това число и България.

      Има много взаимни песни на Балканите с еднаква мелодия, но с различни текстове. Не е върпосът в това, а в отношението едни към други. Истинска мечта би било ако Българска рапсодия Вардар се изпълни със заеднички музиканти от България и Македония, все пак песента е позната еднакво заедничко в България и в Македония.

Автор: Светослав Тодоров

 

http://galerianadumite.bg/wp-content/uploads/2016/11/Chapter-Eight.pdf

http://shtarkelov.info/vardar-rapsody/