25 юни 2016 г.
0

Една българка … в чужбина

Това е една класическа история- отличничка в гимназията, студентка по престижна специалност в най-реномирания университет в страната, последвано от специализация в чужбина. Така бленуваната чужбина, където всичко е подредено, хората са усмихнати и те посрещат в целия ти възможен блясък, който ти изгаряш от желание да им поднесеш. Това мистично място, където мечтите се сбъдват. И най- смелите. Новото начало, което на фона на родната действителност, а именно това кошмарно място, което ти пречи да бъдеш себе си, ти се струва Раят.

Самолетен билет. Еднопосочен. Към щастието.  Пристигам, за да установя, че тук за разлика от България, на изхода ме посрещат полицаи, които с интерес разглеждат документите ми за самоличност и разпитват за целта на пътуването и продължителността на престоя ми. С гордост пояснявам, че съм студентка.  С равнодушен поглед ме допускат. Официално съм приета. Или не съвсем. Бързо осъзнавам, че ако съм се оплаквала до сега от бюрокрацията, сега съм попаднала в сърцето й. Откриването на банкова сметка, наем на жилище, дори покупката на сим карта се оказват порочен кръг от неприятности. И в края на това безсмислено на пръв поглед за мен уравнение стои една простичка причина- българският ми паспорт. Точно той, с който винаги съм се гордяла, а и през целия си живот съм мислела, че допринасям за доброто му име по света. Сега аз бях поредната чужденка. По- лошо- бях българка. От момента на узнаване на този факт апартаментите ставаха от свободни вече заети, а аз- „лигла“ (това е точен цитат) според брокерка на имоти, на която споделих, че бих се радвала мивката в кухнята на бъдещия ми дом да бъде със смесител, за да мога да си измия чиниите като „бял човек“.

Такъв обаче не бях и в университета. На встъпителната лекция услужливо беше зададен въпроса: „Сред вас има ли българи или румънци?“ Двама вдигнахме ръка- аз и южноафриканския ми приятел от еврейски произход, чийто предци са се спасили от геноцида на ВСВ в Румъния. Лекторът се приближи до нас и ни подаде искрящо жълти листовки, на които беше описан „специалния“ режим, който беше приложим за нас. Сигурно трябваше да съм благодарна за услужливостта, но някак си усещането беше по- скоро на обида. И за двама ни.

Образованието поне си струваше и ако не друго, то премеждията направиха възможно сплотяването ми с хора от най- различни националности и етноси. Условията, които Великобритания постави пред нас при пристигането ни ни направиха близки, дотолкова че да споделяме легла, храна и подкрепа в нужда. Но всички ние бяхме в паралелна реалност, която свърши и скоро пред нас застана изборът- ами сега? Хубавото тук е, че в мултинационалните компании паспортът не е от съществено значение, стига да ти дава право да работиш. Но за какво да работиш? Когато си се вписал, лимитирайки себе си до човека от страхотното СВ, който обаче се е обезличил поради липсата на страст в това което прави, остава съмнението за правилния избор. За избора за начин на живот.

И аз избрах- храна, природа, семейство и приятели. Тривиално. Обаче пък правилно. Благодарение на един урок- решението кой да бъдеш не зависи от географията, точно както свободата на духа е проявлението на избора да бъдеш себе си. Това, което те вдъхновява и ти дава сили, е твоето аз. Другото е просто история. Тази или някоя друга, няма значение. Познанието дава възможността за съзнателен избор, но приоритетите ги определяш според потребностите- лично. А по-лично от собствения ти живот не може да бъде.